Доживяха ни! AC/DC направиха 30 години творческа кариера, за да имат възможността да видят българският фен в цялата му прелесет – в Белград …
Часът е 22 и малко след това. Нагласил съм си багажа преди цял един час – яке, анурак, втора тениска, храна – сандвичи, вода и тестве карти. Шапката на главата, очилата върху шапката. Почесвам си брадата, снимам се и с мисълта, че всичко ми е наред – потеглям към ЖП Гара – София.
Часът е … Ха де? Колко е часът? Как да знам като не съм си взел телефонът?! Малка засечка … връщам се и започвам отначало. Let there be rock!
Пристигнах на гарата както и да е и започнах да си чакам групичката. Кола, кафе и бърз сандвич от претъпканите бутки на гарата. Все още чакам мойте хора да се появят. Кафето свършва, колата е на половина, а сандвичът отдавна е на едно топло място под колата и между кафето. Продължавам да чакам, но вече сит и разбуден от толкова кофеин и захар, че не ми прави впечатление надигащото се негодование от закъснението им. Ето че се обадиха: “Къде си, бре”, “Е как къде. Пред гарата и ви чакам”, “Ама ние сме във влакът и теб те чакаме”. Серсемска му работа, ей. Почесвам се зад врата, ритам една празна бутилка от минерална вода и потеглям и аз през препусквателните пунктове – мдам, имаше такива, където 10 полицая гледаха празно в една точка, а 11-тият вяло проверяваше дали имаш талонче или задграничен паспорт – по избор.
Настанявам се неудобно на една от седалките в малката клетка, която са ни отпуснали от БДЖ, удрям няколко могъщи глътки кола …. и ето, че чудото се случи – влакът потегли точно на минутата! Юпиии. И може би щеше да е по-дълго това иииииииииии ако влакът не пристигна с 2 часа закъснение. Все тая – отивам на AC/DC – несгодите на българските държавни железници не могат да ми повлияят на настроението. Преминахме границата изключително бързо – само с две проверки на това дали физиономията ми е също толкова грозна колкото тази от паспорта. Явно не съм погрознял много за 2 години – пуснаха ме! Иначе щяха да ми берат гайлето на безлюдната си спирка. Пък и добре, че не ми пребъркаха чантата, че щяха да ми задигнат безценните сандвичи – двойно запечени. Ха-ха … подиграх се в очите им като омахах два до Белград. За мое здраве!
Пристигнахме доста уморени в столицата на Сърбия, но явно адреналинът си казваше думата и безпроблемно се качихме в обещаните организирани автобуси. Хвала! За 10-15 минути и вече бяха пред стадио Партизан. Със слизането обаче направи впечатление не липсата на фенове ( все пак беше 12 часът – в България щяхме вече да псуваме организаторите, че не са отворили вратите ), а дългата шатра със скара – и то не каква да е да е плескавица! Ох, на батко. Ох, на кака. Ох на всички роднини по съребрена линия. Не се престраших да си взема от тях, но само миризамата ме накара да потърся по-хигиенично място. Тук се намесиха доста добре старите кучета от компанията ( б.а. като изключим мен и Криси и още едно девойче всичките бяха набори на Брайн Джонсън ). Та въпросните кръстоносци, вряли и кипяли в хапването преди събития от такъв род веднага намериха прохладен ресторант, с наливна бира ( Кригла – ей това е бирата ) и топла плескавица. Ех, как хубаво си хапнах ….
А когато човек си хапне хубаво какво следва? Разбира се – едно хубаво поспиване. Не съм кокона – сянката на дърветата в близкият парк бяха като майчина милувка за мен. Метнах се върху се върху проскубането си кожено яке, запасах си гащите да не ми виждат задника много много и поспах час два. Тъкмо като се събудих и останових, че всичките ми такъми са покрай мен, стана време да влизаме в стадиона. Едно много бързо Йелен Пиво ( един от малкото ми спомени от предишното ми ходене в Белград ) и бях готов за бой.
Най-голямото ми притеснение беше как да обесня на сърбите наличието на фотоапарат в мен. Дали щяха да бъдат разбрани, че съм “булгар” и пътувам с “рок влакот” и няма къде да си оставя “фотопаратот”? Скрих го межу все повече намаляващте ми сандвичи, завих го добре с всичките налични дрехи вътре и се наредих на гмежта ( б.а. опашка ). Само че гмеж нямаше. Гмеж има само в България. Влязох си като у нас през проверката за билети, а през “страшната” проверка за невалидни вещи минах с – “храна и дрехи”. “Аааа .. добре”. Мисля си, че със същият успех щях да мина и с гранатомет и няколко шашки, а с малко повече нахалство и ножове можех да жунглирам и да пърдя газ гризу – на тия нямаше да им направи впечатление.
Това беше първата ми забележка към организаторите. Втората беше, че поне 20 минути се лутахме от охрана на охрана докато най-сетне някой от тях разбра, че това място, което пише на билетите ни е точно това, в което се намираме. Е, не са сериозни забележките ми, нали? От тук насетне всичко беше приказка!
И както всяка приказка си има скапана прелюдия докато обеснят кои са главните герои, защо не дават на красавицата да се ожени за бедният момък и защо на Аладин му се е претъркала ръката от лъскане ( на лампата ), така и тази приказка си имаше. Някакви си две банди се опитаха да се забележат, но никой не им обърна внимание – защо само се пречкате на големият лош вълк? Разкарайте се и направо давайте ножът на прасенцата да си резнат гръклянчето. The earth was quicking ….
One hot angel .. one cool devil … С това “старчетата” започнаха своето шоу! Има някои неща, за които просто не може да се напише достатъчно. И Иван Вазов да беше жив и Стивън Кинг и Дан Браун да му помагат пак не могат да опишат това, което близо 50 000 души на стадион Партизан в Белград, Сърбия видяхме. Огромна сцена, четири екрена, които сигурно се виждаха от МКС, озвучение в стил “диск на групата на Creative у нас си”, светлинни ефекти, за които ми дойде само едно сръвнение – Благодаря ти, о, създателю мой, че си ми дал очи да видя толкова милиони цветове! Ибреее. Как да не се кефиш в такива моменти, а? Лично аз чух всичките си любими песни без една. Списъкът ми включваше Rock’n'Roll Train, You Shook Me All Night Long и Thunderstruck, Back in Black. Само Who Made Who ми липсваше. Песните на AC/DC наистина са като стрелката на компас, обаче компас, който работи безгрешно повече от 30 години! Никога не съм бил на събитие от такъв мащаб и мога само да бъда благодарен на всички, които спомогнаха това да се случи! For those about to rock we salute you … fire … salute … fuck … salute! Поклон!
Какво стана след краят на изпълнението им ли? Това е само запълване на празни дупки, в опит да достигна най-големият ми пост до сега.
Пак имаше автобуси, които да ни закарат до гарата. Хвала! Мисля си също така, че освен AC/DC видях и Шумахер, защото автобусът взимаше завоите на трета ( щях да напиша, че прескача копите на 5-та, ама те в Бълград нямат копки по улиците си ). Влаците бяха пълни със заспали метъли, всичко миришеше на крака и пот, на малкото будни не им се мърдаше от местата … руски боен газ беше пуснат сякаш. Аз обаче се направих на “истински мъж” и скокнах да намеря от второто нещо, с което помня Белград – Аqua Viva – ей това е напитката. Не! Това не е скъп алкохол, а вода с лимон и захар – страшно разхлаждащо е!
Въпреки страшно еротичните пози от страници 10 до 15 от Камасутра, които прилагах в опити да се наместя в продължаващата да бъде неудобна седалка, заспах! И въпреки събужданията ми през 45 минути спах близо 7 часа. Събудих се тъкмо навреме за закуска – да си изям и последният от сандвичите. Май изпуснаха изяждането на един от тях, ама успокойте се – изядох си всичко. Като добро прасенце. И пак с два часа закъснение пристигнахме на Централна Гара – София. София и теб те обичам! Мръсна си, неуредена си, разкопана си, хората в теб са цинични, леко простовати, винаги сърдити и начумерени, но мамка му – обичам когато си пристигам … вкъщи!
За втори път през тази година софийската публика имаше възможността да се убеди колко добри са четиримата габровци. Няма шега и измама – Pantommind показаха всичко, каквото може да се желае от една прогресив група, а именно брилянтни композиции и сценично поведение. Единствено фактът, че не изсвириха нищо на Savatage помрачи радостта ми, но какво да се прави – следващия път. Дано това да е по-скоро!
